Върхове на надежда и удовлетворение (до 1639 г.)
Автопортрет със Саския на колене, 1635 г.
На двадесет и осем години Рембранд има всичко. Признат е в цяла Холандия, живее в модерна къща в еврейския квартал на Амстердам, жени се за Саския ван Юленбург, която му донася огромна зестра, има много приятели и ателие с 50 ученици, които му помагат да успява с изпълнението на поръчките. Славата му на портретист е много голяма.
От това време са картини като[i] Възкресението на Лазар (1630 г., Los Angeles County Museum of Art), Учен (1631 г., Ермитаж), Николаус Рутс (1631 г., The Frick Collection, New York), Уроци по анатомия на д-р Николаус Тулп (1632 г., The Hague, Mauritshuis), Авраам и Исак (1634 г., Ермитаж), Свалянето на Христос от кръста (1634 г., Ермитаж), Ослепяването на Самсон (1636 г., Stadelsches Kunstinstitut, Frankfurt).
Свалянето на Христос от кръста, 1634
“Свалянето на Христос от кръста” е нарисувана в иконографските традиции на европейското изкуство, но показва както оригиналността, така и верските разбирания на Рембранд. Протестантските картини на религиозна тематика вече показвали не свещено тайнство, както преди, а конкретно събитие. Това довело до илюстративен, прозаичен подход към религиозните теми в холандското изобразително изкуство. За гения на Рембранд обаче, надарен с изключителна сила на въображението, тази културно-религиозна обстановка отворила изцяло нови възможности.
Той хуманизира библейските образи. Във вида на хората около кръста няма нищо изтънчено, много от тях са груби и дори грозни. Подобно на тях, Христос е човешко същество от плът и кръв. Апостолите и светиите са обикновени хора от еврейския квартал, бежанци от Португалия и Испания, бедни и обрулени от живота, и тяхната отличителна черта е свързана не с физическото, а с духовното. Ключова фигура е мъжът, който е поел тежестта на тялото, сякаш образ на цялото човечество (включително и самия художник), което носи вината за агонията и смъртта на Христос. Тази ранна творба е пример и за екстравагантните хрумвания, които могат да бъдат открити в цялото творчество на художника: от характерната композиция на светлината и сянката през специалните жестове до фантастичните детайли на ориенталската дреха.
Новаторските групови композиции като “Уроци по анатомия на д-р Николаус Тулп” затвърждават репутацията му на брилянтен, въпреки понякога неконвенционален художник.
Уроци по анатомия на д-р николаус Тюлп, 1632
Картините от този период разкриват техника на светлосянката, която остава без конкуренция и чувствителност при изобразяване на текстурата. Фигуративните му композиции са примери за бароков стил, съчетаващ драматично действие с динамична композиция. От друга страна в портретите му от периода има търсене на характер, те са изпълнени с натуралистично внимание към реализма на детайла.
Под ударите на съдбата (1640 – 1649 г.)
Започвайки от 1635 г., Рембранд бил повален от почти невероятна последователност на трагични събития. В следващите седем години преживял смъртта на шестима от най-близките си хора: починали три от децата му, майка му, любимата му снаха и през 1642 г. вдъхновението на младостта му – Саския. Популярността му като художник започнала да намалява, а това довело до финансови трудности. Картината “Нощна стража” от 1642 г. е преломния момент в творчеството му, когато той отхвърля условностите на моди, тенденции и предпочитания и поема самотния път към собствената си философия, претегляща внимателно доброто и злото и намерила израз в драматичните сблъсъци на светлината и мрака3. Така работата му намирала все по-малко приемане в холандското общество, харесващо елегантния стил на пищните пейзажи. Резултатът от кризата бил депресия и самовглъбяване, но в средата на 1640-те художникът излязъл от нея по-мъдър и решителен. Изкуството му станало по-малко мелодраматично, съдържало спотаена мистерия. Той развил интерес към темите от ежедневния живот и обикновените човешки чувства говорели – за първи път в европейското изкуство – толкова красноречиво. Започнали да преобладават повече темите от Новия Завет, отколкото както до сега – от Стария6.
Нощна стража, 1642
През 1649 г. Рембранд започнал отношения с Хенрике Стофелс, които продължили до смъртта й през 1663 г.
Други картини от периода са Святото семейство (1640 г., Лувър), Давид и Йонатан (1642 г., Ермитаж), Даная (1636 – 1646/47), Вечеря в Емаус, (1648 г., Лувър), Стогулденовата гравюра, наречена по-късно “Христос, изцеляващ болните” (1647-49).
Нови удари (1650 – 1659 г.)
През 1656 г. Рембранд банкрутирал. До 1660 г. продал на търг прекрасната си колекция, в която имало творби на Микеланджело, Рафаел и Дюрер, и дома си.
Получил толкова тежки удари от съдбата, Рембранд помъдрял по особен начин. Техниката му на рисуване говори за промените в мисленето му. Вече нямал нужда от красноречиви жестове, специални изражения на лицето и особени пози. Върнал се към конвенционалните композиционни схеми. Рисувал фона с тънък слой, а осветените места – с гъсти релефни мазки, което създава впечатление за особена обемност на формите, сияние и вибрация. Неговите персонажи просто “съществуват”, Рембранд показва отлитащ момент от потока на живота в съотношението му с вечността.
Ян Сикс, 1654
Когато стабилизирането в средата на 1640-те години било последвано от нови трудни периоди, портретите пак излезли на преден план в работата му. Много от моделите му били хора, научили, че в живота има прекалено много скръб и жестокост и малко справедливост, и считащи това за единствен възможен възглед вследствие на преживяното. В образите им има пасивно, безпомощно примирение. Но при Рембранд човешкото присъствие се простира отвъд външното и очевидното, той винаги търси духовния план и придава на образите и едно висше благородство, те стават олицетворение на мъдростта. Това, което изобразява чрез фините модулации на светлосенките, често изгубено дори в собствените им мисли, е качеството – скритото, с други думи духовното, медиативното… онова, което Христос се опитва да докосне в сърцата на хората.
Портерт на Хендрике Стофелс, 1659
Картини от периода6: Ян Сикс (1654 г., Metropolitan Museum of Art, New York), Хендрике се къпе в реката (1654 г., Национална галерия Лондон), Витсавее с писмото на цар Давид (1654 г., Лувър), Аристотел размишлява (1653 г.), Йосиф обвинен от жената на Потифар (1655 г., National Gallery of Art, Washington), Портрет на Хендрике Стофелс (1659 г., National Gallery, London)
Защо е тъжен блудният син (1660 – 1669 г.)
Завръщането на блудния син, 1663
През следващите 10 години Рембранд живял извън Амстердам, починала втората му съпруга и синът му от първия му брак. Поредица от три картини, нарисувани в последното десетилетие от живота му – “Асуир, Аман и Естир” (1660 г.), “Завръщането на блудния син” (1663 г., Ермитаж) и “Урия” (1665 г.), разкриват духовното настроение на художника вследствие на личните нещастия и депресиращата изолираност в света на изкуството. Различаващи се по размер, сфера и похват, те имат много общо помежду си. Пълната тъмнина около фигурите внушава усещането, че животът тече на различно, по-високо, духовно ниво. Изкуствоведите говорят за емоционализирано пространство – изпъква човекът сам със себе си, в размисъл над вътрешния си живот, погълнат от собствените си чувства и емоции, и за емоционализирано време – то е спряло за блудния син и баща му. В “Завръщането на блудния син” се преплитат различни чувства, но радостното завръщане внушава основно тъга. Тук, както и в останалите две картини, Рембранд пише свои собствени трагедии върху библейските теми. Триумфът от съединяването на съгрешилото човечеството с неговия Създател е после, при тържеството, организирано от бащата. Сега е моментът на даденото покаяние и приетата прошка. Моментът на радостта, от която ти става мъчно, защото и бащата, и синът се питат: “Защо трябваше да стигнем до този върховен момент през толкова много страдания?”
[i] www.rembrandtuis.nl
