Улавянето на същността на човека се вижда особено ясно в над 90-те рембрандови автопортрета. Нов автопортрет се появава ежегодно, а понякога и по-често. Пропити с емоционалност и самооценка, те са нещо повече от продължение на северноевропейската традиция художниците да документират промените във външия си вид.
Млад, оригинален, поривист, дързък, решен да се докаже, пълен с оптимизъм, човекът от автопортретите се превръща в ударен от съдбата, опечален, опустошен от скръб. Но има нещо особено благородно в последната му самохарактеризация – от преди смъртта му на 4 октомври 1669 г.
Какво му помага да преодолее депресията и озлоблението срещу съдбата, да запази вярата и силата си, да продължи да вижда благородното и мъдрото?
В бурния свят на своя интелект и емоциите си Рембранд имал очи и сърце за духовното. Няма доказателства, че е станал менонит (член на малцинство от холандски анабаптисти, наречени менонити по името на водача им Мено Сименс), но това общество вероятно е повлияло за повишаването на интереса му към библейските теми. Въпреки фактът, че е изправен на съд заедно с Хендрике за проституция (недопустимо за строгия тогавашен морал), той споделял вярата на менонитите в Библията като единствен авторитет и силата на тихата молитва.
Над 70 от работите му изобразяват сцени от Стария и Новия Завет6. Често описват Рембранд като “еврейски” художник, не само заради сцените от Стария Завет. Той работи в еврейския квартал, вмъква еврейски думи в някои от картините си и много от моделите му се считат за евреи.
